Така започва постът във фейсбук на д-р Диана Бушкалова, председател на Асоциацията на денталните мениджъри в България и собственик на дентално студио „Мегадент“, Стара Загора. Да си спомним за тези преди нас, с благодарност и обич! Да съхраним и умножим това, което ги е вдъхновявало! С достойнство!

Уточняваме – става въпрос за д-р Михаил Елмазов, първият дипломиран през 1894 г. български зъболекар, основател и първи председател на Българския зъболекарски съюз.

„Стотици пъти минавам край плочата, която поставихме преди години на стената на бившата Стоматологична поликлиника в Стара Загора . продължава поста си д-р Бушкалова – вчера нещо ме спря и ме подтикна да снимам плочата и да я споделя!
Да знаем и да помним ! С благодарност!“, завършва тя.

През 2013 г. по случай 85 години от смъртта на д-р Михаил Елмазов, първият дипломиран български зъболекар, Сдружението на българските зъболекари реши да постави паметни плочи – в родния му град Стара Загора и в софийския му дом. По този повод тогава „Стоматологичен свят“ потърси неговите наследници. Нашият репортер Румяна Маринова се срещна със снахата на д-р Елмазов – Лиляна Елмазова, в къщата, в която той е живял на ул. „Бачо Киро” в София (бел. ред. – сега в тази къща се намира и офисът на Българската асоциация на зъботехниците)

В дома на д-р Елмазов автентичността на мебелите и обстановката са напълно запазени
В дома на д-р Елмазов автентичността на мебелите и обстановката са напълно запазени

Публикуваме отново интервюто, за „да си спомним за тези преди нас, с благодарност и обич! Да съхраним и умножим това, което ги е вдъхновявало! С достойнство!“, както казва д-р Бушкалова.

Вълнувам се. Само след миг ще прекрача прага на дома на известната писателка Евгения Марс и на съпруга й д-р Михаил Елмазов – първият български дипломиран зъболекар у нас. Къщата на ул. „Бачо Киро” е построена от бащата на Евгения Марс, срещу нея е къщата на сестра й Йорданка Велева, чийто съпруг е бил директор на гимназия. Но тя е порутена и западнала, за разлика от тази, пред която се намирам вече.

Изкачвам широкото, бяло дървено стълбище и си мисля за непреходното в живота и времето, за родовата памет и за хората, които преди толкова много години също като мен са изкачвали това стълбище. Сякаш виждам как един от тях – патриархът на българската литература Иван Вазов – също го е правил, за да види час по-скоро обаятелната усмивка на Евгения Марс, да сподели мисли за изкуството, да обсъди последните политически новини с приятели и съмишленици в прочутия литературен салон на Евгения Марс. Виждам как прислугата носи писмата му за Евгения, виждам…

Лиляна Елмазова
Лиляна Елмазова

От този унес ме изважда звънливият глас на очарователната г-жа Лиляна Елмазова, снахата, която ми обяснява, че навремето семейство Елмазови всъщност са обитавали етажа по-долу. Сега тя с дъщерите си Евгения и Мария живеят на третия, последен етаж на къщата, но автентичността на мебелите (виенска гарнитура, маса) и обстановката са напълно запазени.

В просторното и светло помещение централно място заема канапето. На него Вазов е сядал винаги откъм страната на терасата, където често Женичка го е гощавала с любимите му агнешки сърмички с лозов/лападен лист и обилно полети с кисело мляко. На нея той посвещава над 70 стихотворни творби – в това число и прочутия си стихотворен цикъл „Люлека ми замириса”.

По стените са окачени картини на Марс, както и на съпруга на Лиляна Елмазова – Павел. Той получава музикалното си образование във Виенската консерватория, от 1924 г. е в състава на Софийската народна опера, където играе 40 сезона. Прочутият оперен бас от миналото е бил човек с невероятно весел характер и затова неслучайно се ориентира към комични партии. Павел Елмазов остава в съзнанието на поколения любители на операта като д-р Бартоло от „Севилският бръснар” на Росини и много други.

Евгения Марс
Евгения Марс

Д-р Михаил Елмазов
Д-р Михаил Елмазов

Д-р Михаил Елмазов
Д-р Михаил Елмазов

Тук в пресъздадения салон кротко и малко тъжно съжителстват старото, поолющено пиано на Евгения Марс и съвременното, модерното, тъй като и двете дъщери на леля Лили, както ме помоли да я наричам самата тя, са завършили консерваторията. Евгения е директор на частно училище, а Мария е преподавател по музика в същото.

В тази къща, запазила патриархалността си, все пак новото време е оставило своя отпечатък с плазмата, локалното парно и други т. нар. екстри.

В уютна и някак странно необяснима предразполагаща атмосфера протича разговорът ми с леля Лили, която е магистър фармацевт по образование и познава добре английската, руската и чешката фармакопея. Има билкова аптека, в която се изготвят рецепти за определени диагнози от стари медицински източници. Тя, както и по-малката й дъщеря Мария са пели в хора на храма „Св. Александър Невски”.

Леля Лили сподели, че иска да възроди името на свекърва си Евгения Марс като символ на богата човешка душа. Изрази и нескритата си радост, че и името на свекър й – д-р Михаил Елмазов, подобаващо ще бъде почетено и също възродено. Тя сподели още, че от 2007 г. има решение на Столична община за поставянето на паметни плочи на Евгения Марс и на Павел Елмазов, но оттогава досега се търси изпълнител, т.е. нищо не е направено.

 След повече от няколко часа си тръгвам също толкова развълнувана, както и на идване. Бързам „да сваля” интервюто… Ето го и него:

– Връзката между Михаил и Евгения като че ли е съдбовно-кармична. Той е първият дипломиран български зъболекар, писател и общественик. Тя е интелигентна, една от първите изявени, будни дами в обществото, писателка, приятелка и вдъхновителка на Иван Вазов. Каква е тяхната история?

Диплома на зъболекаря д-р Михаил Елмазов
Диплома на зъболекаря д-р Михаил Елмазов

– На 28 май 1895 г. е сватбата на Евгения Бончева (17 г.) и д-р Михаил Елмазов (34 г.), за чиято пищност и великолепие дълго се коментира по онова време. Мисля, че тя е била избрана, не избираща и подобно на всички бракове от миналия век е била поставена пред свършения факт на сватосването. Да не забравяме, че тогава последната дума е имал бащата. Първоначално те са живеели на ул. „Търговска” № 24, където се раждат синовете – Владимир и Павел. Гости в този дом са били Стоян Заимов, приятелката на Евгения от Първа девическа гимназия – актрисата Адриана Будевска, Цанко Церковски, журналистът Никола Георгиев – главен редактор на в. „Народно единство“, проф. Иван Шишманов и др. В началото на 1906 г. се заражда известният салон на Евгения Марс, а през пролетта на същата година Иван Вазов влиза у тях. Но всъщност първата среща между патриарха на българската литература и семейство Елмазови е през 1895 г.

Присъствието на народния поет в дома му е за Михаил искрена радост, тъй като това е стар приятел, с когото винаги има за какво да си говорят – румелийски и одески спомени, развитие на българския театър, политика и социални проблеми в страната, здравни и жилищни грижи. За Евгения това пък е вълнение и притеснение от „Творецът на българската вселена”, прераснало впоследствие неусетно в сърдечно приятелство, за което тя пише: ”Дружбата ми с Вазова беше най-ценната в живота ми. В нашите души имаше много допирни точки. В него аз намирах един другар, приятел, който напълно ме разбираше. Пред Вазова разкривах душата си.”

След 1911 г. те приемат гостите си вече в дома си на ул. „Лавеле” № 1. Освен наложилите се литературни четвъртъци се създава и друга традиция – всяка събота да се събират почитателите на музиката. В салона вече присъства и маестро Георги Атанасов, оперният певец тенор Константин Михайлов – Стоян, Димо Кьорчев, Александър Кипров и др.

През 1916 г. семейството се мести на ул. „Бачо Киро”. Традицията на литературните и музикални срещи още е запазена. В салона се появяват нови личности като Стоян Михайловски, Панайот Пипков, Сава Огнянов и др. В импровизирания литературен салон, средище на културния елит и цвета на тогавашната българска интелигенция, се четат откъси от разкази и непубликувани стихове, свири се на пиано, обсъждат се последните политически новини и се поднася чай с нещо вкусно към него.

– Какво знаете от съпруга си за тях като семейство?

– Те са били едно хубаво, щастливо, сплотено семейство с деца, в което веруюто е било творчеството, литературата, хубавото в живота, а не пошлото. По време на техния съвместен живот никога не е имало конфликти, повишаване на тона, нищо подобно. Всичко е било кротко и тихо. До края те са запазили милите обръщения помежду си – Женичка и Миша. Той я е обожавал. Двамата са имали както една обща, така и своя отделна линия в живота. Изобщо цялата фамилия са щедри, раздаващи се души, които приемат неблагодарността като нещо естествено.

– От тогава до сега в общественото пространство като че ли все се набляга основно на 16-годишната дружба между Евгения Марс и дядо Вазов, която трае до самата смърт на поета. И все пак никога ли дори за миг искра ревност не е припламвала у д-р Елмазов?

– Вие го казахте много точно – дружба, приятелство, но на литературна основа. Да не забравяме, че Михаил и Вазов стават едни от най-близките съмишленици и много добри приятели още в Одеса, където Вазов пише „Под игото”.

Освен това свекър ми е бил този, който първи я окуражава, насърчава и й дава насока да пише, като още през 1903 г. нейни разкази се публикуват в тогавашните списания под псевдонима Марс.

Някои започват неистово да й завиждат за всичко, но за съжаление на клюкарите съпругът й никак не е ревнив. Вазов пък се е чувствал у тях в една близка семейна среда, защото тя е била спокойна, ведра, уютна, пълноценна, с хубави традиции в тази фамилия, каквато той никога не е имал в дома си. За Вазов семейното огнище е въжделение, почти недокоснат свят.

Затова той е изключително чест гост в дома им. На Женичка той посвещава над 70 стихотворни творби, в това число и прочутия си стихотворен цикъл „Люлека ми замириса”.

А и самата тя в своите спомени никога не крие и дори набляга на неоценимата помощ на народния поет. Нима вие допускате, че той може да създаде повод за ревност, за конфликт? Факт е, че фамилията си остава цяла, а Ана Карима, се развежда. Знаете, че тя се опитва да черни Евгения Марс и да злослови срещу нея с години.

Но да се върнем към д-р Елмазов, който абсолютно никак не я е ревнувал, нито от Вазов, нито от някой друг. Това дългогодишно тяхно приятелство се е приемало с разбиране и без предразсъдъци от нейните близки. Нещо повече, свекър ми е бил поласкан и се е гордеел с нея, че е ухажвана, защото тя носела в себе си голям заряд за мисия, най-после жената да бъде призната в обществото като личност, творец, а не да бъде само съпруга, майка и домакиня. И в това отношение тя има много големи заслуги, независимо, че акцентът винаги, за съжаление, се поставя и в сегашната наша преса върху „Елмазова – любимата или любовницата на Вазов”, „Вазов – любовникът” и т.н. До 1947 г. у нас в много публикации за Евгения Марс се говори като за една от първите фигури в обществения живот със свое място и в литературната история. Дружбата между тях, като че ли е единствената тема, в която участва името й през последните двадесет години. Това е толкова махленско, долнопробно и пошло, че няма накъде…

– За съжаление българинът като че ли е изтъкан само от завист и злоба. За народопсихологията ни май е типична тази черта – откроеният, изявеният, кадърният, постигналият успех, ако не може да бъде смачкан, унищожен, обезличен, то да бъде унизен, охулен и обруган. Белите птици в сивото ято явно нямат място и преди и сега.

– О, да, виждате че и до ден днешен това е така. Но като че ли важи не само за нашия народ. Проклятие ли тежи над него, не зная… Малко ще се отклоня. Последното помещение, където е моята билкова аптека, сега го взема лекар и тя се ликвидира. Болно ми е, но си казвам – още една затворена страница. Това е животът! На тази земя всички сме мъченици. И въпреки всичко, ако ги питаме хората щастливи ли са, те отвръщат – не, защото имат страх, а това чувство за страх е толкова, толкова унищожително, толкова ужасно и мъчително, че не мога да кажа, че има щастлив човек. Това е моето заключение от моя дълъг житейски път. Така е – няма доволни хора, човек все иска нещо по-по-по-, а това е спиралата на еволюцията, на растежа и просперитета, според моето лично мнение…

– И все пак, какво все още не знаем, какво и досега остава недоразкрито за д-р Михаил Елмазов?

– В старозагорския му род има не една и две ярки личности. Като него.

Още през 1835-1836 г., когато в нашите черкви се е служело на гръцки език, прадядо му – известният поп Игнат от Стара Загора е единственият, който ги води на черковно-славянски.

И двамата му сина – Михаил и Генчо Попигнатови – били будни българи, но дядо му Генчо Попигнатов, който се подписвал Генчо Попов, го наричали още и Папазовлу. Той бил търговец и най-видният българин в Стара Загора. Турските управници го набедили пред официалната цариградска власт като бунтовник и бил изпратен на заточение в Анадола. По пътя обаче се отбили с конвоя в Цариград. Благодарение на старите си търговски връзки там се среща с по-видни турци, които го познавали като честен и умен човек и те се застъпили за него пред султан Меджид, който в лична среща с българина оценил ума и поведението му и наредил да му се издаде „берат”. Това е официален документ, с който се осигурява личната и имуществената му неприкосновеност. По-късно, бла­годарение на този документ, той подпомага не само бедни българи, но и турци. Къщата му винаги е била отворена за тях, а на Великден, Коледа, Курбан байрам, Рамазан и други празници са им раздавали брашно.

– Какъв е бил бащата на д-р Елмазов?

– Баща му Пенчо Генчов Попов Папазовлу е притежавал най-големия магазин в града за галантерийни и текстилни стоки, в който се откроявала сергията със скъпоценни камъни и красиви бижута. Според някои той е наричан Елмаза именно заради това. Според други приличал на елмаз заради честната си душа и добро сърце. Той решил да изхвърли Попов като остаряла фамилия и я заменя с Елмазов. Родителите на Михаил, роден през 1859 г., мечтаели той да стане търговец, но момчето се интересувало от съвсем други неща като например театър. Основното си образование получава в родния си град, а гимназиалното в Сливен. Още като ученик проявява интерес към литературата и обществените борби. През 1883 г. почти авантюристично се озовава в Пловдив, в Румелийския театър, където е назначен за постоянен суфльор в първата българска театрална група. Изключително интелигентният младеж, с благ характер и пословична трудолюбивост, за кратко време спечелва обичта на целия персонал. Възлагат му и длъжността деловодител на трупата. А проектите му за нейното развитие се приемат и подписват от ръководителя й Стоян Попов, без да се зачеркне дори една дума.

В Пловдив Михаил се запознава с Константин Величков и Иван Вазов, които тогава са в комитета, одобряващ репертоара на Румелийския театър. По-късно тези познанства прерастват в истински, продължителни приятелства.

– Той е представян и като писател в пресата със свое скромно място и в историята на българския театър.

– Да, пише драма с трагичен сюжет от испанската инквизиция, която сливенската книжарница „Българско знаме” издава през 1887 г. под заглавието „Павлинка или примерната любов”. През 1892 г. румелийската трупа се премества в София и вече се нарича „Сълза и смях” и след известно време я поставя на софийска сцена.

– Зная, че е убеден русофил и се обявява против антируските тенденции на Стамболовия режим, за което получава смър­тна присъда.

-Точно така е. През 1886 г. Михаил участвува в сливенския бунт на страната на русофилите. След потушаването му е осъден на смърт и е обявен за издирване чрез „Държавен вестник”. По-късно всички участници в бунта са помилвани с изключение на него. В края на същата година отива в Цариград да учи аптекарство по настояване на родителите си, но впоследствие заминава за Одеса, където за кратко слуша лекции по право и за което вече говорихме – там отново се среща с Вазов. Старите румелийски познайници се „преоткриват” не само като събеседници на театрални и литературни теми, но, повлияни от русофилските настроения, споделят и общи политически интереси. Явно интересът към медицината надделява и Михаил заминава за Киев. Приет е за студент в Имперския университет „Св. Владимир”. През 1894 г. го завършва блестящо, като „Доктор на зъболекарските науки” и получава правото от руското правителство да практикува зъболекарство в тяхната страна. Завършването му съвпада с падането на Стамболовия режим и той се завръща в България. Работи като зъболекар в Шумен, Бургас, Варна, Пазарджик, а вестта за първия дипломиран зъболекар вече отдавна се е разнесла в столицата. С постановление на Върховния медицински съвет (ВМС) и с решение на Министерството на вътрешните работи му се разрешава свободна практика по зъболекарство от 24.09.1894 г. Той наследява клиентелата на немския си колега Шумлер. Привлича нови пациенти и спечелва завидна популярност в града. Търсят го дори от двореца.

– Освен зъболекар и то със солидна медицинска подготовка, д-р Елмазов e допринесъл за изграждането на зъболечението в страната ни и е оставил дълбоки следи в историята на българското здравеопазване.

– Той заедно с д-р Димитър Тошков основават първото българско одонтологическо дружество на 20.12.1905 г., което впоследствие се преименува в Български зъболекарски съюз (БЗС) през 1910 г.

На първия конгрес е избран за председател, какъвто остава до третия конгрес на съюза. Още от първите месеци на съществуването на дружеството той повежда борба за поставяне на зъболекарската дейност на научна основа и срещу безотговорната дейност на самозваните зъболекари. Предполагам знаете, че тогава зъболекарската помощ в по-голямата си част се е извършвала от недипломирани, неуки лица – зъбари, бръснари и др. Той започва смела борба срещу тях. Убедително и с жар се бори и против ВМС, в който влизат лекари, които са гледали с особено пренебрежение на зъболекарската професия и са допускали до колоквиум всички, които представят документи за завършено дентистко училище или частна школа, като по този начин са ставали зъболекари и лица с много слаба подготовка. Той се изправя и срещу тях и не ги е допускал в одонтологическото дружество. Наред с това, възстава срещу узаконяването на зъбарите. С други думи, защитава издигането на зъболекарската помощ на по-високо равнище, стреми се професията да бъде упражнявана само от специалисти и апелира към санитарната власт да следи за беззаконното практикуване на зъболекарството.

Воюва и за изграждане на обществено зъболечение в страната и опазването на общественото здраве. В своето изложение до директора за опазване на народното здраве пише буквално: „…каузата, която защитавам е правилна и аз не губя надеждата, че най-после ще намеря правосъдие в отечеството си, на което искам да служа. Грешката е грешка, но тя трябва да се поправи…”

Фотографии от архива на семейство Елмазови. На гърба на някои от тях синът на д-р Елмазов – известният оперен певец Павел Елмазов – е нанесъл обяснителни бележки.
Публикуваме за първи път корицата, както и част от съдържанието на Устава на българското одонтологичeско дружество (1905 г.). Държахме в ръцете си оригинала на този устав. На вътрешната страна на корицата д-р Елмазов собственоръчно е написал указания към колегите си.
Уставът е с джобен формат, кафяви корици – обем от 8 страници.
Отпечатан е в „Придворна печатница”.

д-р М. Елмазов като лекар в IV местна болница
„Баща ми през Първата Европейска война – под кръстчето”
 д-р Елмазов беше учител лекар при първата мъжка гимназия
„Това е обичай на първата мъжка гимназия, където всяка година се кръщаваха в името на Сиракузкия Цар, всички нови учители и млади стажанти. В случая д-р М. Елмазов изпълнява ролята на Жреца, който ги кръщава. По това време д-р Елмазов беше учител лекар при същата гимназия”
Устав на първото българско одонтологично дружество

Скоро държавата ще почне да назначава на длъжности зъболекарите
Г. Колега,
Скоро държавата ще почне да назначава на длъжности зъболекарите. Тия длъжности трябва да се заемат от действителните зъболекари. Ето защо тези последните трябва да се отделят от случайните. Организирайте се съгласно чл. 5 от този устав. Това е спасението на действителните зъболекари.

– Неговото настояване пред санитарните власти да бъдат открити обществени кабинети, за да се осигури безплатно лечение на учениците, не остава незабелязано.

– Така е, трудът му дава резултат. През 1911 г. са назначени двама училищни зъболекари, единият от които е свекър ми в Първа мъжка гимназия, а другият е за ученичките от Първа девическа гимназия.

През 1912 г. той внася в Министерството на народното просвещение правилник за училищните зъболекари, за да убеди тогавашния министър в необходимостта им и в други по-големи градове като Пловдив, Варна, Русе.

– Четох, че се бори и за уреждане на зъболечението във войската, тъй като по време на Балканската война и на Първата световна война той участва като войник, изпълняващ зъболекарска дейност.

– Благодарение на непрекъснатите му настоявания пред Военното министерство за уреждане служебното положение на зъболекарите във войската и особено в Българския зъболекарски съюз на 27 февруари 1918 г. те получават чин „запасен санитарен поручик-зъболекар”, което влиза в сила от 11 май 1917 г. С този указ се произвеждат в санитарни поручици 74 зъболекари от всички войскови части. Освен това той е първият български зъболекар, който присажда зъби още през 1898 година и внедрява нови методи в зъболекарската практика. А в много медицински вестници, списания и други печатни издания публикува над 20 научнопопулярни статии за зъбните заболявания и тяхното лечение. От статиите проличава, че интересите му са многостранни и в лечебната си дейност се занимава с трудни, важни проблеми, най-вече в областта на хирургията – оралната и лицево-челюстната.

– Иска ми се още нещичко да споделите за него?

– От съпруга си знам, че той е бил човек с ведър характер, силна воля и висок професионализъм. Рядко добър човек. Благороден, фин, интелигентен, кротък, толерантен, изключително възпитан. Външните му битки в областта на професионалното са били ярки и значими. Това не са малки деяния, които лесно се постигат. За него в „Зъболекарска мисъл” през април 1938 г. пишат: „…Д-р Михаил Елмазов никому не прощаваше и никому не правеше меки очи и затова повечето от колегите не го обичаха. Той се бори най-енергично против признаването на зъболекарите с долнокласно образование и не оставяше на мира и тях, и ВМС, и Висшата санитарна власт. Тия засегнати зъболекари всячески се стараеха да го снемат от първото място, което заемаше. И понеже нему му липсваше качеството да се приспособява, те успяха. Елмазов се видя сам в тази борба и под натиска на новопристигнали колеги, които, за да омиротворят съсловието, го убедиха да спре борбата и да се признаят всички зъболекари, държали колоквиум, за равноправни колеги, той отстъпи, но не намери утешение до последния си час. И когато го навестяваха  вече смъртно болен, той все за това говореше и съжаляваше, че е отстъпил. Толкова повече това го вълнуваше, като виждаше как зле се проявяваха и действаха тези колеги. Заслугите му към съсловието са грамадни. Той първи затръби за законността в нашата професия и даде да се разбере, че има кой да бди за нея…А пътя бе трънлив и той сам пое грижата да го почиства. Пред санитарните власти действаше дръзко, като че зад себе си имаше маса организирани зъболекари. В дружеството бичуваше и разкриваше неканените гости в зъболекарството, като искаше да постави всеки на мястото си. Трудна и огромна задача си бе поставил той, но тя отговаряше на неговата енергия и воля. За постигането й не жалеше средства и главно време и това се отрази чувствително на клиентелата му и едва през 1910 г. по настояване на приятели той отстъпи от тази си задача, с което обаче не можа никога да се примири и болен, изтощен, грохнал нему все пак му се искаше отново да започне тази борба… Елмазов, макар добър общественик и публицист, живееше почти изключително за професията и съсловието си. И до последния си час употребяваше последното средство, което му оставаше за борба – своето отлично одухотворено писмено слово… Не можа да доживее да види бляна си реализиран: пълното отстраняване на незаконно практикуващите и домогващите се до зъболекарската практика т. нар. зъботехници…”

Щях да пропусна, че за неговите заслуги е награден от БЧК през 1919 г. със сребърен медал като запасен санитарен поручик, а по заповед на Фердинанд І с бронзов медал за участието му във войната против Сърбия.

Но след 27 години зъболекарска, обществена и публицистична дейност се разболява тежко. 7 години свекърва ми самоотвержено се грижи за своя болен съпруг на легло. Поради големите му заслуги за развитието на зъболечението в страната ХVІ редовен конгрес на БЗС го провъзгласява за почетен член през 1927 г. В това време обаче той е вече много болен. Тежкият катар преминава в двойна бронхопневмония и почива от белодробно заболяване на 25 ноември 1928 г. Евгения Марс пише за този момент: „Спомням си оная нощ, когато ти погали ръката ми и престана да дишаш. Смъртта дойде тиха и безмълвна. Затворих очите ти. Ти, безпомощен и страдующ, искаше да живееш за тия малкото, които обичаше и които още те обичат!”.

Неспокойният дух на Евгения я кара да търси своя изява в обществото. През 1929 г. тя съставя, редактира и издава енциклопедичния алманах „Полувековна България 1878-1928”, който я утвърждава като творец и човек с активна гражданска позиция. В продължение на близо две десетилетия след смъртта на Вазов тя написва едни от най-хубавите си произведения, с което опровергава клеветниците, че той е авторът на творбите й. От 1932 до 1938 г. тя е неизменен председател на клуба на българските писателки. През 1935 г. някои от нейните разкази са преведени на осем езика. През следващата година тя е в класацията на най-четените български автори. Но чашата на търпението на тактичната, сърдечната, начетената, изразяващата мнението си по редица социални въпроси Евгения Марс най-сетне прелива през 1937 г. след злонамерената публикация на Ана Карима във в. „Дневник”. Заради нея свекърва ми я осъжда, но всичко това впоследствие разклаща сериозно здравето й. През 1940 г. е приета със закъснение в Съюза на българските писатели, благодарение пак на злостните атаки на Карима в пресата.

С неуморен труд и всестранно проявление във всички отрасли на живота, мога уверено да кажа, че Евгения Марс отваря широко вратите не само за българската писателка, но и утвърждава статуса на българската жена в обществото. Свекърва ми умира от миокардит на 26 септември 1945 г.

– Вместо финал на този и хубав, и малко тъжен разговор, за който много благодаря, ще завърша с цитат на Живка Симова от „Обичана и отричана – книга за Евгения Марс”:

„Казват, че ако в едно семейство всеки има смелостта и благородния порив да  разбере, съобрази от какво има нужда близкия човек, да прави, но и да оцени компромисите на другия, тогава може да се стигне и до т. нар. омъдряла любов. С многолетна омъдряла обич Елмазови успяват да осмислят живота в един дом, да създадат оазис на духа и изкуствата както за близки и приятели, така и за случайни гости”.

Както казва и Светлозар Игов в книгата си „Призори”-„Големите демократи често са и големи духовни аристократи”.


За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към фейсбук групата Сподели със „Стоматологичен свят“.

Акцентите от деня и седмицата следете и на нашата Фейсбук страница.