В памет на д-р Михаил Елмазов: Да си спомним за тези преди нас, с благодарност и обич!

Така започва постът във фейсбук на д-р Диана Бушкалова, председател на Асоциацията на денталните мениджъри в България и собственик на дентално студио „Мегадент“, Стара Загора. Да си спомним за тези преди нас, с благодарност и обич! Да съхраним и умножим това, което ги е вдъхновявало! С достойнство!

Уточняваме – става въпрос за д-р Михаил Елмазов, първият дипломиран през 1894 г. български зъболекар, основател и първи председател на Българския зъболекарски съюз.

„Стотици пъти минавам край плочата, която поставихме преди години на стената на бившата Стоматологична поликлиника в Стара Загора . продължава поста си д-р Бушкалова – вчера нещо ме спря и ме подтикна да снимам плочата и да я споделя!
Да знаем и да помним ! С благодарност!“, завършва тя.

През 2013 г. по случай 85 години от смъртта на д-р Михаил Елмазов, първият дипломиран български зъболекар, Сдружението на българските зъболекари реши да постави паметни плочи – в родния му град Стара Загора и в софийския му дом. По този повод тогава „Стоматологичен свят“ потърси неговите наследници. Нашият репортер Румяна Маринова се срещна със снахата на д-р Елмазов – Лиляна Елмазова, в къщата, в която той е живял на ул. „Бачо Киро” в София (бел. ред. – сега в тази къща се намира и офисът на Българската асоциация на зъботехниците)

Публикуваме отново интервюто, за “да си спомним за тези преди нас, с благодарност и обич! Да съхраним и умножим това, което ги е вдъхновявало! С достойнство!”, както казва д-р Бушкалова.

Вълнувам се. Само след миг ще прекрача прага на дома на известната писателка Евгения Марс и на съпруга й д-р Михаил Елмазов – първият български дипломиран зъболекар у нас. Къщата на ул. „Бачо Киро” е построена от бащата на Евгения Марс, срещу нея е къщата на сестра й Йорданка Велева, чийто съпруг е бил директор на гимназия. Но тя е порутена и западнала, за разлика от тази, пред която се намирам вече.

Изкачвам широкото, бяло дървено стълбище и си мисля за непреходното в живота и времето, за родовата памет и за хората, които преди толкова много години също като мен са изкачвали това стълбище. Сякаш виждам как един от тях – патриархът на българската литература Иван Вазов – също го е правил, за да види час по-скоро обаятелната усмивка на Евгения Марс, да сподели мисли за изкуството, да обсъди последните политически новини с приятели и съмишленици в прочутия литературен салон на Евгения Марс. Виждам как прислугата носи писмата му за Евгения, виждам…

От този унес ме изважда звънливият глас на очарователната г-жа Лиляна Елмазова, снахата, която ми обяснява, че навремето семейство Елмазови всъщност са обитавали етажа по-долу. Сега тя с дъщерите си Евгения и Мария живеят на третия, последен етаж на къщата, но автентичността на мебелите (виенска гарнитура, маса) и обстановката са напълно запазени.

В просторното и светло помещение централно място заема канапето. На него Вазов е сядал винаги откъм страната на терасата, където често Женичка го е гощавала с любимите му агнешки сърмички с лозов/лападен лист и обилно полети с кисело мляко. На нея той посвещава над 70 стихотворни творби – в това число и прочутия си стихотворен цикъл „Люлека ми замириса”.

По стените са окачени картини на Марс, както и на съпруга на Лиляна Елмазова – Павел. Той получава музикалното си образование във Виенската консерватория, от 1924 г. е в състава на Софийската народна опера, където играе 40 сезона. Прочутият оперен бас от миналото е бил човек с невероятно весел характер и затова неслучайно се ориентира към комични партии. Павел Елмазов остава в съзнанието на поколения любители на операта като д-р Бартоло от „Севилският бръснар” на Росини и много други.

Тук в пресъздадения салон кротко и малко тъжно съжителстват старото, поолющено пиано на Евгения Марс и съвременното, модерното, тъй като и двете дъщери на леля Лили, както ме помоли да я наричам самата тя, са завършили консерваторията. Евгения е директор на частно училище, а Мария е преподавател по музика в същото.

В тази къща, запазила патриархалността си, все пак новото време е оставило своя отпечатък с плазмата, локалното парно и други т. нар. екстри.

В уютна и някак странно необяснима предразполагаща атмосфера протича разговорът ми с леля Лили, която е магистър фармацевт по образование и познава добре английската, руската и чешката фармакопея. Има билкова аптека, в която се изготвят рецепти за определени диагнози от стари медицински източници. Тя, както и по-малката й дъщеря Мария са пели в хора на храма „Св. Александър Невски”.

Леля Лили сподели, че иска да възроди името на свекърва си Евгения Марс като символ на богата човешка душа. Изрази и нескритата си радост, че и името на свекър й – д-р Михаил Елмазов, подобаващо ще бъде почетено и също възродено. Тя сподели още, че от 2007 г. има решение на Столична община за поставянето на паметни плочи на Евгения Марс и на Павел Елмазов, но оттогава досега се търси изпълнител, т.е. нищо не е направено.

 След повече от няколко часа си тръгвам също толкова развълнувана, както и на идване. Бързам „да сваля” интервюто… Ето го и него:

– Връзката между Михаил и Евгения като че ли е съдбовно-кармична. Той е първият дипломиран български зъболекар, писател и общественик. Тя е интелигентна, една от първите изявени, будни дами в обществото, писателка, приятелка и вдъхновителка на Иван Вазов. Каква е тяхната история?

– На 28 май 1895 г. е сватбата на Евгения Бончева (17 г.) и д-р Михаил Елмазов (34 г.), за чиято пищност и великолепие дълго се коментира по онова време. Мисля, че тя е била избрана, не избираща и подобно на всички бракове от миналия век е била поставена пред свършения факт на сватосването. Да не забравяме, че тогава последната дума е имал бащата. Първоначално те са живеели на ул. „Търговска” № 24, където се раждат синовете – Владимир и Павел. Гости в този дом са били Стоян Заимов, приятелката на Евгения от Първа девическа гимназия – актрисата Адриана Будевска, Цанко Церковски, журналистът Никола Георгиев – главен редактор на в. „Народно единство“, проф. Иван Шишманов и др. В началото на 1906 г. се заражда известният салон на Евгения Марс, а през пролетта на същата година Иван Вазов влиза у тях. Но всъщност първата среща между патриарха на българската литература и семейство Елмазови е през 1895 г.

Присъствието на народния поет в дома му е за Михаил искрена радост, тъй като това е стар приятел, с когото винаги има за какво да си говорят – румелийски и одески спомени, развитие на българския театър, политика и социални проблеми в страната, здравни и жилищни грижи. За Евгения това пък е вълнение и притеснение от „Творецът на българската вселена”, прераснало впоследствие неусетно в сърдечно приятелство, за което тя пише: ”Дружбата ми с Вазова беше най-ценната в живота ми. В нашите души имаше много допирни точки. В него аз намирах един другар, приятел, който напълно ме разбираше. Пред Вазова разкривах душата си.”

След 1911 г. те приемат гостите си вече в дома си на ул. „Лавеле” № 1. Освен наложилите се литературни четвъртъци се създава и друга традиция – всяка събота да се събират почитателите на музиката. В салона вече присъства и маестро Георги Атанасов, оперният певец тенор Константин Михайлов – Стоян, Димо Кьорчев, Александър Кипров и др.

През 1916 г. семейството се мести на ул. „Бачо Киро”. Традицията на литературните и музикални срещи още е запазена. В салона се появяват нови личности като Стоян Михайловски, Панайот Пипков, Сава Огнянов и др. В импровизирания литературен салон, средище на културния елит и цвета на тогавашната българска интелигенция, се четат откъси от разкази и непубликувани стихове, свири се на пиано, обсъждат се последните политически новини и се поднася чай с нещо вкусно към него.

– Какво знаете от съпруга си за тях като семейство?

– Те са били едно хубаво, щастливо, сплотено семейство с деца, в което веруюто е било творчеството, литературата, хубавото в живота, а не пошлото. По време на техния съвместен живот никога не е имало конфликти, повишаване на тона, нищо подобно. Всичко е било кротко и тихо. До края те са запазили милите обръщения помежду си – Женичка и Миша. Той я е обожавал. Двамата са имали както една обща, така и своя отделна линия в живота. Изобщо цялата фамилия са щедри, раздаващи се души, които приемат неблагодарността като нещо естествено.

– От тогава до сега в общественото пространство като че ли все се набляга основно на 16-годишната дружба между Евгения Марс и дядо Вазов, която трае до самата смърт на поета. И все пак никога ли дори за миг искра ревност не е припламвала у д-р Елмазов?

– Вие го казахте много точно – дружба, приятелство, но на литературна основа. Да не забравяме, че Михаил и Вазов стават едни от най-близките съмишленици и много добри приятели още в Одеса, където Вазов пише „Под игото”.

Освен това свекър ми е бил този, който първи я окуражава, насърчава и й дава насока да пише, като още през 1903 г. нейни разкази се публикуват в тогавашните списания под псевдонима Марс.

Някои започват неистово да й завиждат за всичко, но за съжаление на клюкарите съпругът й никак не е ревнив. Вазов пък се е чувствал у тях в една близка семейна среда, защото тя е била спокойна, ведра, уютна, пълноценна, с хубави традиции в тази фамилия, каквато той никога не е имал в дома си. За Вазов семейното огнище е въжделение, почти недокоснат свят.

Затова той е изключително чест гост в дома им. На Женичка той посвещава над 70 стихотворни творби, в това число и прочутия си стихотворен цикъл „Люлека ми замириса”.

А и самата тя в своите спомени никога не крие и дори набляга на неоценимата помощ на народния поет. Нима вие допускате, че той може да създаде повод за ревност, за конфликт? Факт е, че фамилията си остава цяла, а Ана Карима, се развежда. Знаете, че тя се опитва да черни Евгения Марс и да злослови срещу нея с години.

Но да се върнем към д-р Елмазов, който абсолютно никак не я е ревнувал, нито от Вазов, нито от някой друг. Това дългогодишно тяхно приятелство се е приемало с разбиране и без предразсъдъци от нейните близки. Нещо повече, свекър ми е бил поласкан и се е гордеел с нея, че е ухажвана, защото тя носела в себе си голям заряд за мисия, най-после жената да бъде призната в обществото като личност, творец, а не да бъде само съпруга, майка и домакиня. И в това отношение тя има много големи заслуги, независимо, че акцентът винаги, за съжаление, се поставя и в сегашната наша преса върху „Елмазова – любимата или любовницата на Вазов”, „Вазов – любовникът” и т.н. До 1947 г. у нас в много публикации за Евгения Марс се говори като за една от първите фигури в обществения живот със свое място и в литературната история. Дружбата между тях, като че ли е единствената тема, в която участва името й през последните двадесет години. Това е толкова махленско, долнопробно и пошло, че няма накъде…

– За съжаление българинът като че ли е изтъкан само от завист и злоба. За народопсихологията ни май е типична тази черта – откроеният, изявеният, кадърният, постигналият успех, ако не може да бъде смачкан, унищожен, обезличен, то да бъде унизен, охулен и обруган. Белите птици в сивото ято явно нямат място и преди и сега.

– О, да, виждате че и до ден днешен това е така. Но като че ли важи не само за нашия народ. Проклятие ли тежи над него, не зная… Малко ще се отклоня. Последното помещение, където е моята билкова аптека, сега го взема лекар и тя се ликвидира. Болно ми е, но си казвам – още една затворена страница. Това е животът! На тази земя всички сме мъченици. И въпреки всичко, ако ги питаме хората щастливи ли са, те отвръщат – не, защото имат страх, а това чувство за страх е толкова, толкова унищожително, толкова ужасно и мъчително, че не мога да кажа, че има щастлив човек. Това е моето заключение от моя дълъг житейски път. Така е – няма доволни хора, човек все иска нещо по-по-по-, а това е спиралата на еволюцията, на растежа и просперитета, според моето лично мнение…

– И все пак, какво все още не знаем, какво и досега остава недоразкрито за д-р Михаил Елмазов?

– В старозагорския му род има не една и две ярки личности. Като него.

Още през 1835-1836 г., когато в нашите черкви се е служело на гръцки език, прадядо му – известният поп Игнат от Стара Загора е единственият, който ги води на черковно-славянски.

И двамата му сина – Михаил и Генчо Попигнатови – били будни българи, но дядо му Генчо Попигнатов, който се подписвал Генчо Попов, го наричали още и Папазовлу. Той бил търговец и най-видният българин в Стара Загора. Турските управници го набедили пред официалната цариградска власт като бунтовник и бил изпратен на заточение в Анадола. По пътя обаче се отбили с конвоя в Цариград. Благодарение на старите си търговски връзки там се среща с по-видни турци, които го познавали като честен и умен човек и те се застъпили за него пред султан Меджид, който в лична среща с българина оценил ума и поведението му и наредил да му се издаде „берат”. Това е официален документ, с който се осигурява личната и имуществената му неприкосновеност. По-късно, бла­годарение на този документ, той подпомага не само бедни българи, но и турци. Къщата му винаги е била отворена за тях, а на Великден, Коледа, Курбан байрам, Рамазан и други празници са им раздавали брашно.

– Какъв е бил бащата на д-р Елмазов?

– Баща му Пенчо Генчов Попов Папазовлу е притежавал най-големия магазин в града за галантерийни и текстилни стоки, в който се откроявала сергията със скъпоценни камъни и красиви бижута. Според някои той е наричан Елмаза именно заради това. Според други приличал на елмаз заради честната си душа и добро сърце. Той решил да изхвърли Попов като остаряла фамилия и я заменя с Елмазов. Родителите на Михаил, роден през 1859 г., мечтаели той да стане търговец, но момчето се интересувало от съвсем други неща като например театър. Основното си образование получава в родния си град, а гимназиалното в Сливен. Още като ученик проявява интерес към литературата и обществените борби. През 1883 г. почти авантюристично се озовава в Пловдив, в Румелийския театър, където е назначен за постоянен суфльор в първата българска театрална група. Изключително интелигентният младеж, с благ характер и пословична трудолюбивост, за кратко време спечелва обичта на целия персонал. Възлагат му и длъжността деловодител на трупата. А проектите му за нейното развитие се приемат и подписват от ръководителя й Стоян Попов, без да се зачеркне дори една дума.

В Пловдив Михаил се запознава с Константин Величков и Иван Вазов, които тогава са в комитета, одобряващ репертоара на Румелийския театър. По-късно тези познанства прерастват в истински, продължителни приятелства.

– Той е представян и като писател в пресата със свое скромно място и в историята на българския театър.

– Да, пише драма с трагичен сюжет от испанската инквизиция, която сливенската книжарница „Българско знаме” издава през 1887 г. под заглавието „Павлинка или примерната любов”. През 1892 г. румелийската трупа се премества в София и вече се нарича „Сълза и смях” и след известно време я поставя на софийска сцена.

– Зная, че е убеден русофил и се обявява против антируските тенденции на Стамболовия режим, за което получава смър­тна присъда.

-Точно така е. През 1886 г. Михаил участвува в сливенския бунт на страната на русофилите. След потушаването му е осъден на смърт и е обявен за издирване чрез „Държавен вестник”. По-късно всички участници в бунта са помилвани с изключение на него. В края на същата година отива в Цариград да учи аптекарство по настояване на родителите си, но впоследствие заминава за Одеса, където за кратко слуша лекции по право и за което вече говорихме – там отново се среща с Вазов. Старите румелийски познайници се „преоткриват” не само като събеседници на театрални и литературни теми, но, повлияни от русофилските настроения, споделят и общи политически интереси. Явно интересът към медицината надделява и Михаил заминава за Киев. Приет е за студент в Имперския университет „Св. Владимир”. През 1894 г. го завършва блестящо, като „Доктор на зъболекарските науки” и получава правото от руското правителство да практикува зъболекарство в тяхната страна. Завършването му съвпада с падането на Стамболовия режим и той се завръща в България. Работи като зъболекар в Шумен, Бургас, Варна, Пазарджик, а вестта за първия дипломиран зъболекар вече отдавна се е разнесла в столицата. С постановление на Върховния медицински съвет (ВМС) и с решение на Министерството на вътрешните работи му се разрешава свободна практика по зъболекарство от 24.09.1894 г. Той наследява клиентелата на немския си колега Шумлер. Привлича нови пациенти и спечелва завидна популярност в града. Търсят го дори от двореца.

– Освен зъболекар и то със солидна медицинска подготовка, д-р Елмазов e допринесъл за изграждането на зъболечението в страната ни и е оставил дълбоки следи в историята на българското здравеопазване.

– Той заедно с д-р Димитър Тошков основават първото българско одонтологическо дружество на 20.12.1905 г., което впоследствие се преименува в Български зъболекарски съюз (БЗС) през 1910 г.

На първия конгрес е избран за председател, какъвто остава до третия конгрес на съюза. Още от първите месеци на съществуването на дружеството той повежда борба за поставяне на зъболекарската дейност на научна основа и срещу безотговорната дейност на самозваните зъболекари. Предполагам знаете, че тогава зъболекарската помощ в по-голямата си част се е извършвала от недипломирани, неуки лица – зъбари, бръснари и др. Той започва смела борба срещу тях. Убедително и с жар се бори и против ВМС, в който влизат лекари, които са гледали с особено пренебрежение на зъболекарската професия и са допускали до колоквиум всички, които представят документи за завършено дентистко училище или частна школа, като по този начин са ставали зъболекари и лица с много слаба подготовка. Той се изправя и срещу тях и не ги е допускал в одонтологическото дружество. Наред с това, възстава срещу узаконяването на зъбарите. С други думи, защитава издигането на зъболекарската помощ на по-високо равнище, стреми се професията да бъде упражнявана само от специалисти и апелира към санитарната власт да следи за беззаконното практикуване на зъболекарството.

Воюва и за изграждане на обществено зъболечение в страната и опазването на общественото здраве. В своето изложение до директора за опазване на народното здраве пише буквално: „…каузата, която защитавам е правилна и аз не губя надеждата, че най-после ще намеря правосъдие в отечеството си, на което искам да служа. Грешката е грешка, но тя трябва да се поправи…”

Фотографии от архива на семейство Елмазови. На гърба на някои от тях синът на д-р Елмазов – известният оперен певец Павел Елмазов – е нанесъл обяснителни бележки.
Публикуваме за първи път корицата, както и част от съдържанието на Устава на българското одонтологичeско дружество (1905 г.). Държахме в ръцете си оригинала на този устав. На вътрешната страна на корицата д-р Елмазов собственоръчно е написал указания към колегите си.
Уставът е с джобен формат, кафяви корици – обем от 8 страници.
Отпечатан е в „Придворна печатница”.

– Неговото настояване пред санитарните власти да бъдат открити обществени кабинети, за да се осигури безплатно лечение на учениците, не остава незабелязано.

– Така е, трудът му дава резултат. През 1911 г. са назначени двама училищни зъболекари, единият от които е свекър ми в Първа мъжка гимназия, а другият е за ученичките от Първа девическа гимназия.

През 1912 г. той внася в Министерството на народното просвещение правилник за училищните зъболекари, за да убеди тогавашния министър в необходимостта им и в други по-големи градове като Пловдив, Варна, Русе.

– Четох, че се бори и за уреждане на зъболечението във войската, тъй като по време на Балканската война и на Първата световна война той участва като войник, изпълняващ зъболекарска дейност.

– Благодарение на непрекъснатите му настоявания пред Военното министерство за уреждане служебното положение на зъболекарите във войската и особено в Българския зъболекарски съюз на 27 февруари 1918 г. те получават чин „запасен санитарен поручик-зъболекар”, което влиза в сила от 11 май 1917 г. С този указ се произвеждат в санитарни поручици 74 зъболекари от всички войскови части. Освен това той е първият български зъболекар, който присажда зъби още през 1898 година и внедрява нови методи в зъболекарската практика. А в много медицински вестници, списания и други печатни издания публикува над 20 научнопопулярни статии за зъбните заболявания и тяхното лечение. От статиите проличава, че интересите му са многостранни и в лечебната си дейност се занимава с трудни, важни проблеми, най-вече в областта на хирургията – оралната и лицево-челюстната.

– Иска ми се още нещичко да споделите за него?

– От съпруга си знам, че той е бил човек с ведър характер, силна воля и висок професионализъм. Рядко добър човек. Благороден, фин, интелигентен, кротък, толерантен, изключително възпитан. Външните му битки в областта на професионалното са били ярки и значими. Това не са малки деяния, които лесно се постигат. За него в „Зъболекарска мисъл” през април 1938 г. пишат: „…Д-р Михаил Елмазов никому не прощаваше и никому не правеше меки очи и затова повечето от колегите не го обичаха. Той се бори най-енергично против признаването на зъболекарите с долнокласно образование и не оставяше на мира и тях, и ВМС, и Висшата санитарна власт. Тия засегнати зъболекари всячески се стараеха да го снемат от първото място, което заемаше. И понеже нему му липсваше качеството да се приспособява, те успяха. Елмазов се видя сам в тази борба и под натиска на новопристигнали колеги, които, за да омиротворят съсловието, го убедиха да спре борбата и да се признаят всички зъболекари, държали колоквиум, за равноправни колеги, той отстъпи, но не намери утешение до последния си час. И когато го навестяваха  вече смъртно болен, той все за това говореше и съжаляваше, че е отстъпил. Толкова повече това го вълнуваше, като виждаше как зле се проявяваха и действаха тези колеги. Заслугите му към съсловието са грамадни. Той първи затръби за законността в нашата професия и даде да се разбере, че има кой да бди за нея…А пътя бе трънлив и той сам пое грижата да го почиства. Пред санитарните власти действаше дръзко, като че зад себе си имаше маса организирани зъболекари. В дружеството бичуваше и разкриваше неканените гости в зъболекарството, като искаше да постави всеки на мястото си. Трудна и огромна задача си бе поставил той, но тя отговаряше на неговата енергия и воля. За постигането й не жалеше средства и главно време и това се отрази чувствително на клиентелата му и едва през 1910 г. по настояване на приятели той отстъпи от тази си задача, с което обаче не можа никога да се примири и болен, изтощен, грохнал нему все пак му се искаше отново да започне тази борба… Елмазов, макар добър общественик и публицист, живееше почти изключително за професията и съсловието си. И до последния си час употребяваше последното средство, което му оставаше за борба – своето отлично одухотворено писмено слово… Не можа да доживее да види бляна си реализиран: пълното отстраняване на незаконно практикуващите и домогващите се до зъболекарската практика т. нар. зъботехници…”

Щях да пропусна, че за неговите заслуги е награден от БЧК през 1919 г. със сребърен медал като запасен санитарен поручик, а по заповед на Фердинанд І с бронзов медал за участието му във войната против Сърбия.

Но след 27 години зъболекарска, обществена и публицистична дейност се разболява тежко. 7 години свекърва ми самоотвержено се грижи за своя болен съпруг на легло. Поради големите му заслуги за развитието на зъболечението в страната ХVІ редовен конгрес на БЗС го провъзгласява за почетен член през 1927 г. В това време обаче той е вече много болен. Тежкият катар преминава в двойна бронхопневмония и почива от белодробно заболяване на 25 ноември 1928 г. Евгения Марс пише за този момент: „Спомням си оная нощ, когато ти погали ръката ми и престана да дишаш. Смъртта дойде тиха и безмълвна. Затворих очите ти. Ти, безпомощен и страдующ, искаше да живееш за тия малкото, които обичаше и които още те обичат!”.

Неспокойният дух на Евгения я кара да търси своя изява в обществото. През 1929 г. тя съставя, редактира и издава енциклопедичния алманах „Полувековна България 1878-1928”, който я утвърждава като творец и човек с активна гражданска позиция. В продължение на близо две десетилетия след смъртта на Вазов тя написва едни от най-хубавите си произведения, с което опровергава клеветниците, че той е авторът на творбите й. От 1932 до 1938 г. тя е неизменен председател на клуба на българските писателки. През 1935 г. някои от нейните разкази са преведени на осем езика. През следващата година тя е в класацията на най-четените български автори. Но чашата на търпението на тактичната, сърдечната, начетената, изразяващата мнението си по редица социални въпроси Евгения Марс най-сетне прелива през 1937 г. след злонамерената публикация на Ана Карима във в. „Дневник”. Заради нея свекърва ми я осъжда, но всичко това впоследствие разклаща сериозно здравето й. През 1940 г. е приета със закъснение в Съюза на българските писатели, благодарение пак на злостните атаки на Карима в пресата.

С неуморен труд и всестранно проявление във всички отрасли на живота, мога уверено да кажа, че Евгения Марс отваря широко вратите не само за българската писателка, но и утвърждава статуса на българската жена в обществото. Свекърва ми умира от миокардит на 26 септември 1945 г.

– Вместо финал на този и хубав, и малко тъжен разговор, за който много благодаря, ще завърша с цитат на Живка Симова от „Обичана и отричана – книга за Евгения Марс”:

„Казват, че ако в едно семейство всеки има смелостта и благородния порив да  разбере, съобрази от какво има нужда близкия човек, да прави, но и да оцени компромисите на другия, тогава може да се стигне и до т. нар. омъдряла любов. С многолетна омъдряла обич Елмазови успяват да осмислят живота в един дом, да създадат оазис на духа и изкуствата както за близки и приятели, така и за случайни гости”.

Както казва и Светлозар Игов в книгата си „Призори”-„Големите демократи често са и големи духовни аристократи”.

Как ефективно да управлявате личните си пари при несигурност?

PRF в лицевата естетика. Cleopatra Technique

За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към фейсбук групата Сподели със „Стоматологичен свят“.

Акцентите от деня и седмицата следете и на нашата Фейсбук страница.